Автор: Ричард Лакайо*
Градският пейзаж на обществата, лишени от свобода, винаги се е асоциирал с безкрайните сиви съветски жилищни блокове. Днес обаче някои от най-новаторските и смели архитектурни решения в света се реализират в най-малко свободните страни. По каква причина най-добрите архитекти предлагат своите най-амбициозни планове на съвременните автократи? Заради три думи - неограничено поле за действие.
Даниел Либескинд е един от най-известните архитекти в света, негов е проектът на Еврейския музей в Берлин, изключително авангардното ново крило на Музея на изкуствата в Денвър и идейният проект за сградата, която ще бъде изградена на мястото на Световния търговски център. Той работи навсякъде -
или почти навсякъде. Преди няколко години обаче Либескинд ми каза, че никога няма да работи в Китай. Архитектът е роден в Полша през 1946 г., известно време живее в застойния режим на комунистическия ръководител Владислав Гомулка. Този житейски опит го прави неблагоразположен към еднопартийни
държави.
Скрупулите на Либескинд по отношение на неговите клиенти не бяха широко известни преди февруари, когато той държа реч в Белфаст, в която критикува архитектите, готови да предоставят своите услуги на тоталитарните режими. “Смятам, че архитектите трябва да заемат по-етични позиции”, казва той.
“Притеснен съм, когато един архитект получи картбланш за някоя строителна площадка: Не знаем дали е имало някакво обществено обсъждане по този повод - кой е собственик на този терен, на този дом, на тази земя?” Но защо Либескинд проговори едва сега? Защото темата се превръща в нещо, което не може да бъде избегнато. Години наред най-големите имена в архитектурата се тълпят в страните, в които демократичните процедури са рядко явление. В днешно време най-големите и най-смели строежи в света се осъществяват в страни като Русия, Китай и държави от Персийския залив, където прозрачният процес на вземане на решения, допитването до местната общественост или демократичните избори (или пък изборите въобще) обикновено отстъпват на други съображения, като например растежа на икономиката или обогатяването на политическите ръководители.
От всички тези страни най-голяма притегателна сила има Китай. Необятното строителство, както и гладната за престиж управляваща партия се обединяват като фактори, за да произведат безчет апетитни поръчки за прочути чуждестранни архитекти, включително новата сграда на Централната китайска
телевизия, дело на Рем Колхаас, олимпийският стадион - на швейцарската Herzog & de Meuron, и проектираният от Норман Фостър огромен нов терминал на пекинското международно летище, което засега е най-голямата сграда в света. Впоследствие летището ще бъде надминато от друга мегаструктура на Фостър, този път в Москва. Наречен кристалният остров, изграденият от стъкло и
стомана “град в града” трябва да бъде завършен през 2014 г., като това е един от няколкото проекта, по които фирмата на Фостър работи в Русия.
В района на Персийския залив, където условията на работа за имигрантите строители са в хронично нарушение на човешките права, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства инвестират своите петролни приходи в огромни строителни обекти като проектираната от Skidmore, Owings & Merill кула “Бурж Дубай”, засега най-високата сграда в света, различни проекти на Колхаас, както и културния квартал в Абу Даби с музеи, проектирани от мегазвезди като Тадао Андо, Франк Гери, Заха Хадид и Жан Новел. Пак петролните пари изкушиха британката от иракски произход Хадид да проектира културен център в Азербайджан - място, което, меко казано, не получава отлични оценки от Freedom House и Human Rights Watch. Отгоре на всичко центърът ще бъде наречен на името на Гейдар Алиев, бивш служител на КГБ, който управляваше богатата на петрол централноазиатска република с железен юмрук, преди да почине през 2003 г., когато бе наследен от своя син Илхан посредством една лоша имитация на свободни избори. Миналата година старателната Хадид положи цветя на гроба на Алиев.
ГРАДЕЖ НА НАЦИИ
Причината архитектите да се оказват в подобни съмнителни отношения с властта не е мистерия. Те не могат да работят без властимащите. Всяка голяма сграда, независимо дали се намира в Манхатън, Дубай или Сингапур, представлява триумф на волята, обикновено тази на клиента, независимо дали този клиент е предприемач, директор на музей или лидер на авторитарна държава. Архитектите предпочитат безстрашни клиенти - тези, които хвърлят сериозни пари и се смеят в лицето на опозицията. Изкусително е да строиш на места, където някой емир или Владимир командва парада безнаказано, където парите са в изобилие, амбициите са безгранични, а местната опозиция е по-заета с избягване на полицейското преследване или престоя в затвора. Като говорим за Владимир Путин, шотландската архитектурна компания RMJM миналата година спечели конкурс за проектирането на новия небостъргач на “Газпром” в Санкт Петербург. Да припомним - “Газпром” е огром-ната газова компания, която доскоро бе ръководена от новия президент на Русия Дмитрий Медведев - избрания от Путин негов наследник. (Архивите говорят, че един от кандидатите на конкурса е някой си Даниел Либескинд.) Центърът Охта, както кулата се нарича в момента, стана повод за протести в Русия и извън нея заради планираната й височина от над 450 метра в град, където най-високата сграда е камбанария с височина една трета от тази на гиганта на “Газпром”. Опонентите на кулата са многобройни и изтъкнати, включително съюза на архитектите в града, директора на Ермитажа, както и ЮНЕСКО, която заплаши да отнеме на града статута на световно културно наследство. Но повечето наблюдатели са настроени скептично към вероятността критиците да постигнат кой знае какво. Съмнително е дали Русия днес е държава, където може да се състои някакъв смислен обществен дебат относно сграда, налагана от една всемогъща компания, до неотдавна управ-лявана от сегашния президент на Русия. Може да се каже, че картбланшът за нея виси във въздуха.
Но нека не се лъжем, дори и при най-старите демокрации нещата са незавършени. Винаги ще има големи проекти в Ню Йорк или Лондон, по повод на които обществените дебати са преструвка и силните на деня правят каквото им хрумне. Въпреки това обаче архитектите и предприемачите в демократичните
страни се борят с обществени дискусии и екологични анализи, териториални съвети и обществени групи, политици и медии. Именно подобно вмешателство изнервя мнозина от най-големите архитекти, които мърморят, че западните страни са загубили волята си да строят големи неща. Новият Терминал 5 на лондонското летище “Хийтроу”, проектиран от фирмата на архитекта Ричард Роджърс, бе обект на публично разследване във Великобритания, продължило почти четири години. Горе-долу толкова отне на новия проектиран от Фостър терминал на летището в Пекин да извърви целия цикъл от замисъл до
приключването. Наистина, трябваше да бъде удовлетворен един консултант по фъншуй, но пък за сметка на това нямаше заплетени съдебни дела.
И все пак е изненадващо, че световните автократи са развили вкус към модерната архитектура. Предпочитаният от тях стил бе онова, което можем да наречем слонски нео-класицизъм, който придаваше и на най-кекавите диктатури тежестта на трайни империи. Адолф Хитлер поръчва на Алберт Шпеер да
пресътвори Берлин под формата на едно мегаломанско копие на Рим. След себе си Йосиф Сталин остави административни сгради толкова помпозни и имперски, колкото и мустаците му. Едно забележимо изключение бе Бенито Мусолини, който осъзнава, че модерната архитектура може да даде на неговия режим авторитета на бъдещето. От диктаторите по негово време именно Мусолини е този, чието
виждане се радва на най-голяма трайност.
Междувременно архитектите, които се втурват в прегръдката на диктаторите, имат свои собствени причини за това. Поради авангардното си мислене някои от тях прекарват своята ранна кариера в пустошта на “хартиената архитектура”, изнасяйки лекции и публикувайки влиятелни книги, но без да получават кой знае колко реална работа. Разбираемо е изкушението да получат каквото могат
сега, дори и от съмнителни клиенти. Но има и още нещо. В едно призвание, което открай време е водено от гигантски амбиции за претворяването на действителността, най-авантюристично настроените архитекти не желаят просто да работят. Те искат да променят света. Архитекти като Хадид и Колхаас не са само практици, а и полемисти, евангелски отдадени на своето собствено сложно мислене за сградите и градовете. Това е светоглед, който може да представи съучастничеството с неблагонадеждни режими като нещо, което историята ще прости, защото правителствата идват и си отиват, но сградите се оказват
по-трайни, тъй като са идеи, въплътени в камък и стомана. В крайна сметка, ако оставите Версай, може да работите и за Краля Слънце.
ПРАВИ И КРИВИ ЪГЛИ
В този смисъл няма архитект с по-теоретична нагласа от Колхаас. В последните години той се е превърнал във враг на конвенционалните небостъргачи с офиси, поради което проектираната от него сграда на централната телевизия в Пекин представлява един вид структурно преобръщане. Едно трябва да е ясно -
сградата обещава да се превърне в една от най-вълнуващите в света. Друг въпрос е дали тя ще има същото символично въздействие върху хората, такова, каквото е имало Хитлеровото канцлерство. Но ако има протести в китайската провинция или още вълнения в Тибет, решенията как да се отразяват тези
събития от китайската телевизия ще бъдат вземани именно в сградата на Колхаас.
Веднъж попитах Колхаас дали изпитва някакви угризения за това, че строи централата на една държавно контролирана телевизия. Той отговори, че Китай еволюира и че се надява държавно контролираните му медии след време да се превърнат в “нещо като Би Би Си”. Дотогава обаче ще мине доста време. Би Би
Си, чиито излъчвания са ограничени в Китай, неотдавна съобщи, че когато журналистите в Централната китайска телевизия включват компютрите си всеки ден, едно от първите неща, които се появяват на екраните им, е “предупреждение какво не трябва да се излъчва”. Централният аргумент в подкрепа на това добрите архитекти да работят в недемократични държави е, че внасят просветени идеи в места, които имат нужда от тях. Например фирмата на Норман Фостър, която е известна с природосъобразните си проекти, получи възможност да използва зелени методи и материали на летището в Пекин - полезен пример за една страна, която е по-известна с пренебрежението си към околната среда. Именно този аргумент бе изразен и от Уил Алсъп, друг известен британски архитект, в един интернет сайт, който събираше мнения за лекцията на Либескинд в Белфаст. “Китай се отваря, казва Алсъп. Той ще се промени в бъдещето и архитектите ще представляват част от това отваряне.”
Изразяващите подобно мнение имат своите сериозни основания. Но ето каква е уловката. Тази позиция приема оптимистичната западна хипотеза, че авторитарните режими ще еволюират в нещо по-близко до демокрацията. Но поне Русия на Путин започна да еволюира в обратната посока. Тази тенденция може да се промени при Медведев, но може и да не се промени. Китайските власти вероятно си мислят, че са осъществили някакъв нов обществен строй, който смесва свободната пазарна икономика с ограничени граждански свободи. И това е моделът, който те с удоволствие предлагат на останалата част от
развиващите се страни, при това безупречно облечен от най-добрите архитекти в света.
Трябва да спомена, че в своите бележки относно сътрудничеството със съмнителни режими Алсъп се е почувствал задължен да добави следното: “Може би бих теглил чертата до Бирма.” Да приемем ли това като знак, че у архитектите се загнездват съмнения относно работата с неблагонадеждни клиенти? Ако има нещо, което архитектът трябва да умее, то е да тегли черти. С известно подтикване може би повечето от тях ще се опитат да го направят.
Искате ли да знаете повече?
Ричард Лакайо размишлява върху последните проекти за сгради и големи изложби в “Поглед наоколо” (Looking Around), неговия блог за изкуство и архитектура на списание Time.
В статията си “Пекин в делириум” (перифраза по известната книга-манифест на Рем Колхаас - Koolhaas, Rem. Delirious New York: A Retroactive Manifesto for Manhattan - бел. ред.) Филип Нобел анализира цялостната трансформация на китайската столица, както и политическите и икономическите условия,
обусловили най-големия строителен бум в света (сп. Metropolis, март 2008 г.). Кростофър Хоторн описва неограничените възможности на най-бързорастящите съвременни градове в “Градове на волята” (сп. Cond Nast Traveler, февруари 2008 г.). Най-дългата и най-известна апология от архитект, работещ за ужасен клиент, може да видите в мемоарите на Алберт Шпеер “Третият райх отвътре” (Inside the Third Reich, New York: Macmillan, 1970).
Ричард Бърдет документира бъдещето на глобалната урбанизация в статията си “Отвъд границите на градовете” (FP, януари/февруари 2008 г.), твърдейки, че светът има уникалната възможност да направи модерния метрополис природосъобразен. В книгата си “Безкрайният град” (The Endless City, London:
Phaidon Press, 2008) Бърдет и неговият съредактор Деян Суджич са събрали статии от най-известните градостроители и архитекти заедно със снимки на цяла страница и блестящи проучвания на живота в шест много различни града (Берлин, Йоханесбург, Лондон, Мексико сити, Ню Йорк и Шанхай), за да оформят
един цялостен поглед на градските предизвикателства през XXI век.
* Ричард Лакайо е арт и архитектурен критик в списание Time
Статията може да бъде видяна и тук: http://www.foreignpolicy.bg/show.php?storyid=520646
